Когато един град стане държава

Голям Шанхай има население над 20 милиона; Мексико Сити и Мумбай са дом на приблизително още 20 милиона всеки. Тези градове са станали по-големи от цели нации в света и продължават да растат с удивително бързи темпове. Функциониращи като ключови икономически центрове на света и участващи в сериозни национални и международни политически дебати, възходът на тези градове налага промяна или най-малкото поставя под въпрос отношенията им със страните, в които се намират.

Повечето големи градове в света днес функционират отделно от своята национална държава по отношение на икономиката; основните потоци на международни инвестиции сега се случват между големите градове, а не между големите нации: Лондон към Ню Йорк, Ню Йорк към Токио, Токио към Сингапур.

 Коренът на тази сила е, разбира се, разширяването на инфраструктурата. Размерът има значение в географията и големите градове по света са признали това. Те провеждат кампания за увеличаване на дяловете от националния бюджет за изграждане и развитие на солидна транспортна и жилищна структура, която да обслужва процъфтяващото градско население.

В това днешните градски пейзажи напомнят за европейската традиция на градове-държави като Рим, Атина, Спарта и Вавилон, които са били центрове на власт, култура и търговия.

Тогава възходът на градовете наложи възхода на селското стопанство и иновациите. Градските центрове се превърнаха в основата на просперитета и щастливото жилище, тъй като все повече и повече хора бяха привлечени към тях. През 18 век 3% от световното население е живяло в градовете. През 19 век това нараства до 14%. До 2007 г. тази цифра нарасна до 50% и се очаква да стане 80% до 2050 г. Това нарастване на населението естествено означаваше, че градовете трябва да се разрастват и да работят по-добре.

Трансформираща връзка между градовете и тяхната страна

Днес първите 25 града в света представляват повече от половината от световното богатство. Петте най-големи града в Индия и Китай сега представляват 50% от богатството на тези страни. Нагоя-Осака-Киото-Кобе в Япония се очаква да има население от 60 милиона до 2015 г. и ще бъде ефективната сила на Япония, докато подобен ефект в още по-голям мащаб се наблюдава в бързоразвиващи се градски райони като този между Мумбай и Делхи.

В Завъншни работи статия „Следващото голямо нещо: неомедиевализъм“, Параг Кана, директор на Инициативата за глобално управление във фондация „Нова Америка“, твърди, че това чувство трябва да се върне. „Днес само 40 града-региона представляват две трети от световната икономика и 90 процента от нейните иновации“, отбелязва той, добавяйки, че „могъщото ханзейско съзвездие от добре въоръжени търговски центрове в Северно и Балтийско море през късното Средновековие, ще се възроди, когато градове като Хамбург и Дубай сформират търговски съюзи и управляват „свободни зони“ в Африка като тези, които изгражда Dubai Ports World. Добавете суверенни фондове и частни военни изпълнители и ще имате гъвкавите геополитически единици на един неосредновековен свят.“

В това отношение градовете остават най-подходящата правителствена структура на земята и най-добре населената: столицата на Сирия Дамаск е непрекъснато окупирана от 6300 г. пр.н.е. Поради тази последователност, растеж и неотдавнашната дестабилизация и намалената ефективност на федералните правителства след глобалния икономически колапс, фокусът върху градовете се увеличи още повече. Как да защитят нарастващото им население и цялата икономика и политика, които това изисква, се превръща в сериозен проблем за разрешаване.

Аргументът е, че ако националните политики са набор от практики, прилагани за подобряване на цял нация, а не конкретен аспект от нея – се превръща в пречка за разрастващи се градски центрове като Торонто и Мумбай, тогава не трябва ли на същите градове да бъде позволена тяхната независимост?

Ричард Стрен, почетен професор в катедрата по политически науки и факултета по публична политика и управление на университета в Торонто, обяснява, че „градовете [са] по-видни, защото пропорционално на страната като цяло, градовете са много по-продуктивни. Те произвеждат много повече на човек от производителността на човек на нацията. Така че те могат да направят аргумент, че те са икономическите двигатели на страната.

В един 1993 Външни работи статия, озаглавена „Възходът на регионалната държава“, също така се предполага, че „националната държава се е превърнала в нефункционираща единица за разбиране и управление на потоци от икономическа дейност, които доминират днешния свят без граници. Политиците, политиците и корпоративните мениджъри биха имали полза от разглеждането на „държавите в региона“ – естествените икономически зони на земното кълбо – независимо дали попадат в или отвъд традиционните политически граници.“

Може ли тогава да се твърди, че в Лондон и Шанхай се случва твърде много, за да може едно национално правителство да се справи с необходимото внимание? Независимо от това, „градовете-държави“ ще имат способността да се фокусират върху общите интереси на своята част от населението, а не върху по-широките региони, в които се намират.

- Външни работи статията завършва с идеята, че „със своите ефективни мащаби на потребление, инфраструктура и професионални услуги, държавите от региона правят идеални входове в глобалната икономика. Ако им бъде позволено да преследват собствените си икономически интереси без ревнива правителствена намеса, просперитетът на тези области в крайна сметка ще се разлее.

Професор Стрен обаче подчертава, че концепцията за град-държава е „интересна за размисъл, но не е непосредствена реалност“, главно защото те остават конституционно ограничени. Той подчертава как раздел 92 (8) от канадската конституция гласи, че градовете са под пълния контрол на провинцията.

„Има аргумент, според който Торонто трябва да стане провинция, защото не получава достатъчно от ресурсите от провинцията или дори от федералното правителство, от които се нуждае, за да работи добре. Всъщност то връща много повече, отколкото получава“, обяснява професор Стрен. 

Има доказателства, че градовете са способни да правят неща, които националните правителства няма или не могат да правят на местно ниво. Въвеждането на зони на задръствания в Лондон и данъци върху мазнините в Ню Йорк са два такива примера. C40 Cities Climate Leadership Group е мрежа от световни мегаполиси, които предприемат действия за намаляване на ефектите от глобалното затопляне. Дори в стремежа към изменение на климата градовете поемат по-централна роля от националните правителства.

Ограничения на градовете

И все пак градовете остават „ограничени в начина, по който сме организирали нашите конституции и закони в повечето системи в света“, казва професор Стрен. Той дава пример със Закона за град Торонто от 2006 г., който послужи да даде на Торонто определени правомощия, които той нямаше, като например възможността да начислява нови данъци, за да търси приходи от нови източници. То обаче беше отхвърлено от провинциалните власти.

„Ще трябва да имаме различна система на управление и различен баланс на законите и отговорностите [за да съществуват градове-държави]“, казва професор Стрен. Той добавя, че „може да се случи. Градовете стават все по-големи и по-големи през цялото време“, но „светът ще бъде различен, когато това се случи. Може би градовете ще превземат държавите. Може би е по-логично.”

Важно е да се отбележи, че независимите градове днес са част от глобалната система. Ватикана и Монако са суверенни градове. Хамбург и Берлин са градове, които са и държави. Сингапур е може би най-добрият пример за модерен регион-държава, защото за четиридесет и пет години правителството на Сингапур успя успешно да урбанизира страхотен град, като проявяваше страстен интерес към правилните политически рамки за това. Днес той представя модел на град-държава, който е създал най-високия стандарт на живот в Азия за нейното разнообразно културно население. 65% от общото му население има достъп до интернет и има 20-та по големина икономика в света с 6-ти най-висок БВП на глава от населението. Той е постигнал големи иновативни успехи в зелени инициативи като екопаркове и вертикални градски ферми, редовно е виждал бюджетни излишъци и има 4-та най-висока средна продължителност на живота в света.  

Неограничен от държавни и федерални връзки и способен да отговори на непосредствените нужди на своите граждани, Сингапур създава възможност за градове като Ню Йорк, Чикаго, Лондон, Барселона или Торонто да се движат в същата посока. Могат ли градовете на 21 век да станат независими? Или Сингапур е приятно изключение, изтеглено от големи етнически напрежения и станало възможно само поради островното му местоположение?

„Ние все повече осъзнаваме колко важни и значими са те в нашия културен живот, нашия социален живот и нашия икономически живот. Трябва да им обърнем повече внимание, но не мисля, че някое по-високо правителствено ниво би им позволило“, казва професор Стрен.

Може би това е така, защото метрополия като Торонто или Шанхай е централната точка за икономически динамичен национален център. Следователно той служи като изключително полезна, функционална и значима единица на националната сфера. Без този централен метрополис останалата част от провинцията и дори самата нация може да се превърне в остатък.